Тео Чепилов :: НЯМАТЕ ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг

29.04.2008 13:21 - НЯМАТЕ ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР

Автор: chepiloff Категория: Забавление

Прочетен: 8537 Коментари: 20 Гласове:

НЯМАТЕ ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР

Няма по-самотно място от коридора на Пирогов в 3 часа през нощта.

Празно. Тихо. Мръсно. Пълно с мирис на смърт и отчаяние.

Тук сме само аз и трите капки кръв, които останаха след Мартина, докато вкарваха носилката й в интензивното. Опитвам се да не ги гледам, но очите ми сами се връщат към тях. Ако никога не се събуди с това ли ще я запомня – с трите капки кръв на калната мозайка в коридора? Времето тече бавно, толкова бавно, че имам време да се обвинявам, да се пълня с надежда, да се страхувам и после пак да се обвинявам и така докато се изгубя съвсем.

Предполагам, че никой от хилядите хора седяли на тази пейка, стиснали главата си в ръце не могат да осъзнаят как в едната секунда животът е течал както обикновенно, а в следващата са се озовали тук. Все едно, че сменяш канала и от романтичната комедия попадаш насред тексаското клане. В главата ти обаче, колкото и да е болезнено ненужно, живота си продължава по инерция, така както си го бил запланувал.

Аз примерно в момента не трябваше да съм тук.

Трябваше да свършвам за трети път, крещейки върху лицето на Мартина насред голямото легло в първия, изпречил се пред очите ни хотел във Варна. Обаче лицето на Мартина в момента е покрито с кръв и никой дори не намери за нужно да ми кажe дали умира или не. Сигурно вися часове тук, сигурно ще остана тук цялата нощ. Ще дремa сгушен на пейката и ще ме събудят дебелите медицински сестри, докато си разказват сериалите, които са пропуснали покрай миенето на чиниите снощи. Или пък лекарят, който ще трябва да ми съобщи новините, бързайки да стигне вкъщи за закуска.

Иде ми да се разрева от яд. Как изобщо се забърках в това?

Мятам фаса в стената и огънчето се пръсва. Добре, че няма никой и мога да си довърша пакета цигари на спокойствие. “Пушенето убива”. Да бе, ако някой горе ме искаше мъртъв сега в интензивното щях да съм аз, а не Мартина.

Мартина.

Прякор: suga babe, име: Мартина, години: 25, град: София. Снимка: на плажа, със син бански на големи орхидеи и усмихваща се по детски на мъж, който хвърля сянка върху перфектното й тяло. Да живеят сайтовете за запознанства. Въпреки, че беше три и половина следобед насред офис треската преди втория пийч за седмицата в агенцията моментално ми стана. Веднага й пуснах съобщение. Нещо глупаво стил : “Искам това лято аз да съм сянката върху снимката”. Тя веднага ми отговори. Преди да се усетя разменихме към десетина съобщения. Тя остана половин час по-късно на работа, аз закъснях за всички възможни срещи, докато дебнех отговорите й.

Може да се каже, че беше любов от първи чат. Мислих си за нея, докато вечерях с Вероника, после си мислих за нея, докато чуках Мария, след като се скарах с Вероника почти без причина и я изоставих насред куатро стаджонито си да се опитва да скрие сълзите в мокра кърпичка. На следващия ден се събудих с махмурлук и докато си миех зъбите под душа пак си мислих за нея.

За първи път се видяхме след четири дни и над 50 писма. Личните съобщения преминаха в и-мейли, после в sms и накрая се чухме по телефона. Затворих се в тоалетната и си говорих десет минути с нея и много се смях. Не я оставих да каже почти нищо съществено – само се лигавехме. Като излязох най-накрая така пращях от ендорфин, че всички помислиха, че отново съм почнал да се друсам и през деня. Звучеше пълна със живот, готова да скочи от скалата. Звучеше сякаш си го просеше и по-случайност аз се бях озовал най-наблизо. Обикновенно, след тази фаза следваше вечеря, преди която аз и момичето- късметлийка правехме триумфална обиколка през центъра с беемвето ми и малко по-късно отивахме вкъщи, където, докато мацката гледаше нощна София през панорамния прозорец, аз й дръпвах дрехите и в зависимост от настроението я чуках в някой от ъглите на дизайнерския ми апартамент. После ако тя сама не се сетеше да си извика такси, аз й виках, често след размяна на няколко хладни фрази. В момента се стараех да не прекалявам с излишните емоции, защото те ме тласкаха обратно към кокаина и пиенето по цял ден, така че след едно до две чукания момичето изхвърчаше от телефонния ми указател, а на непознати номера от години не вдигах.

Първата среща с Мартина, обаче, ме напрегна. Тя се оказа същата като на снимката, само че облечена в тесни дънки, големи, изпадащи от потника й цици и неслизаща от лицето й усмивка, придружена с детски смях. Всеки път, когато ме погледнеше с убийствено сините си очи разбиваше по една степен на защитата ми. Чувствах се като в гимназията не само заради факта, че разговорът ни имаше смисъл, различен от прелюдия към кежуъл секса. След като обиколихме на зиг-заг всички заведения се озовахме в “Уго” в 6 часа сутринта – крайната точка на всяка велика събота вечер. Аз пиех кафе и се опитвах да се заровя в косата й, тя пък се смееше без никаква причина и довършваше вечерта с водка. За да е пълна приликата с 9 клас, Мартина не само не ми пусна, но не ме остави да я целуна. Оказа се, че си има мъж, когото обича, въпреки че умира от скука, докато той гледа мачовете си с цигара джойнт в уста. Оказа се, че аз не мога да устоя на жена, която може да ми устои. След тъжна неделя, в която аз се опитвах стоически да пренебрегна разбитото си на малки парченца сърце, и в крайна сметка завърших в поредната гадна квартира с евтина химия в носа, дойде понеделник. Тя беше започнала с нови сили мейл играта и аз не издържах. Цяла седмица редяхме съобщение след съобщение след съобщение. Накрая тя знаеше всички героични неща за мен. Въпреки това, в четвъртък, когато отидохме на ретро парти, възползвайки се от шампионската лига, която държеше мъжа й на сигурно вкъщи се повтори сценария от предната седмица. Докато се прибирах към апартамента си пеша, за да мога да ритам кофите по пътя, си обещах, че никога повече няма да й се обадя. Никога.

Тряскане на врата някъде долу и псувни ме изваждат от унеса. Капките са все там. Сълзите в очите ми също. Усещам как тоновете умора на предишния ден малко по малко почват да побеждават. Досега от адрелиновия прилив не усещах болката, но рамото ми е доста натъртено. Поглеждам издраните си ръце и се чудя дали черното по тях ще се измиее някога. Не и ако Мартина умре. Тогава каквото и да стане черното ще е винаги там заедно с трите капки кръв на пода.

Тътрейки леко крака си заради подутата капачка стигам до автомата за кафе. Пускам монета и натискам двойно с максимално захар. Машината издава няколко странни звука, но нищо повече не се случва. Пускам нова монета, но все така нищо. Целия ми джоб е пълен с левови монети, а пачка петдесетолевки смачкани на топка се търкалят върху тях. Изведнъж изкрещявам и започвам да блъскам машината с долната част на свития си юмрук. Стена от безсилие и продължавам да блъскам по бутона. Пластмасата се пропуква, а кафе автомата се удря в стената с глух звук. Не спирам да го удрям, докато ръката ми не се схваща и чак тогава се строполявам ревейки пред машината. На нивото на очите ми чашката кафе се появява и се напълва сама като опит за извинение от страна на автомата. Изваждам я с треперещи ръце и продължавайки да стена тихичко отпивам от нея. Пред очите ми се пуска още една чашка и отново започва да се пълни. Подпирам се на машината и трудно се изправям, взимам втората чаша кафе и куцукайки се връщам на пейката.

В момента трябваше да ближа шампанското от зърната на Мартина, а вместо това с изподрана и трепереща ръка пия най-горчивото кафе на света.

Обещах си, че никога няма да й звънна. Изтрих си номера й, записах мейл адреса й като спам, затворих си акаунта. Два дни не изтрезнях, а когато го направих всичко беше на мястото си. Бях все така щастлив млад рекламен професионалист в разцвета на силите си с голяма кола, голяма пишка и живот, за който всички само можеха да ми завиждат. Тогава в 4:55 една сутрин получих sms. “Iskash li da otidem vuv varna. Za edna nosht. Da izbiagame. Like in the movies and shit. Haha. Serizona sum.” Преди да се замисля й отговорих и се разбрахме към десет сутринта да ме вземе от вкъщи. Направих се на болен в офиса, тя се направи на загрижена за майка си вкъщи и преди да усетя какво се случва вече бяхме на пътя. Като по филмите – с нейния червен форд мустанг, спирайки във всяко “Хепи” и “МакДоналдс” по пътя за дълги кафе паузи. Децата се събираха да гледат колата, въпреки че беше на петнайсет години, виеше на умряло и беше практически неуправлема по тесните пътища с всички тези 300 коня под капака. Слънцето грееше, свалили бяхме покрива, а русата й коса се вееше пред лицето й. Чувствах се сякаш изведнъж съм попаднал в някое от роуд-мувитата в DVD колекцията ми – само дето никой не ни преследваше и пачката в джоба си я бях изработил с дълги офис часове, а не с обиране на бензиностанции. След Велико Търново се целувахме за първи път. Не вярвах, че на 29 ще мога все още толкова да се развълнувам от една обикновенна целувка. Няколко пъти мъжът и звънна и тя с достоверно му разказа колко много се вълнува, че ще види майка си във Враца и дори разказа няколко семейни истрории, с които успешно го прогони, а после махна батерията си без да си изключва телефона, за да дава номера сигнал “no connection”. Евтин, но безотказен трик – бях станал специалист по мобилни измами покрай непрекъстанните досадни позванявания, които ми се изсипваха на главата. По завоите преди Варна вече се държахме за ръце, а аз толкова бях полудял от възбуда, че дори не ми правеше впечатление, че кара на ръба на самоубийстовото. Докато се движехме по “Аспаруховия мост” и всичките лампи минава през лицето й сякаш на каданс видях как усмивката й се стопи. Веселата безгрижна и готова да скочи в неизвестното Мартина остана преди табелата “Варна”. Когато изведнъж мустанга закова в него открих, че седя до оплашената незнаеща какво се случва с нея сестра близначка на Мартина. Седяхме без да си кажем нищо, докато по радиото вървеше поредното гадно транс парче. Докато въздишах си мислех как в живота никога не е като по филмите – поне можеше да се чуе Депеш Моуд - имаше само легави женски вокалчета за саундтрак на момента. Изпушихме няколко цигари във все по-тежка тишина. После Мартина ме погледна безпомощна и въздъхвайки каза “Не мога да го направя”. Аз вече нямах сили да се разправям с нея. Никога не съм бил силен в частта с емоциите. Свих устни, дръпнах си от цигарата, погледнах я студено в очите, метнах ръка във въздуха, за да подчертая и изсъсках свивайки долната си устна: “Тогава обърни шибаната кола и ме закарай обратно в София. Това поне можеш ли да направиш?” Марта стисна зъби натисна газта и със свистящи гуми завъртяхме по моста обратно към дома. Сякаш само това беше чакало времето се развали за секунди – започна да със ситен дъждец, който прерастна в кофи вода върху панорамното предно стъкло на колата. По целия път продължихме да си мълчим. Аз само въртях радиостанциите и дори леко задрямах преди да усетя, че тя хлипа опитвайки се да спре сълзите си. Опитах се да я накарам да се сменим, но тя само ми изкрещя да си го начукам и стисна до побеляване на пръстите волана. Преди да усетя и отново бяхме в София. Нервите ми се бяха оптегнали до скъсване. Щях да сляза на първия светофар, да взема първото такси и да да се забия в първия клуб. Щях да си поръчам бутилка бърбън на бара и да звънна на дилъра си. Щях да счупя всички пари, които грижливо бях приготвил на пачка в джоба си, за да се чувствам добре и всички да е перфектно. Щях да се смачкам.

Когато първият светофар дойде и й казах да ме остави тя се разрева с глас, настъпи газта и преди да успея дори да си помисля каквото и да било предното стъкло се пръсна на парчета, главата на Мартина се блъсна в конзолата на вратата с рязко движение като парцалена кукла, пръскайки червени капки кръв навсякъде, а колата все така ревейки се преобърна оставяйки ни за секунда във въздуха и се разби настрани в канавката. После усетих, че блъскам сляпо в тъмнината сякаш безкрайно дълго преди вратата да се отвори и да падна по гръб в калта. Изправих се и видях, че колата лежеше в края на дълги следи в калта започващи с разбита мантинела точно до телеграфен стълб. С над 100 км/ч се бяхме ударили странично точно там и въпреки че тежеше сигурно тон мустангът беше прелетял близо 30 метра преди да се сгромоляса след пълно завъртане от страната на шофьора. Всичките сили, които имах докато опитвах да отворя вратата изведнъж се изпариха и краката ми се заклатушкаха, едва одържайки ме изправен. Гумите се въртяха във въздуха, единия фар висеше на жичките си като извадено око, а цялата ламарина беше като навит капак на консервена кутия. Дъждът замазваше бретона ми надолу, а една след друга нови и нови коли спираха около обърнатия мустанг. Ушите ми бучаха с няколко различни сирени и всичко в главата ми се въртеше неудържимо. Идваха хора, разтърсваха ме, бутаха ме, дърпаха ме, задаваха ми върпоси, на които аз дори не можех да кимна. Бях изпаднал в абсолютен ступор. Видях че отварят с лост вратата и изваждат тялото на Мартина и въпреки, че се опитах да завъртя глава покритото й с кръв лице само ме намери. Водата беше размазала мъртвешки раните й, а сплъстени кичури падаха пред посинените й очи. Щях да повърна. Изнесоха я като труп и чух как крещя “Жива ли е? Жива ли е?” Никой не ми отговоир. Някакъв човек дойде до мен, огледа ме отблизо, вгигна ми ръцете няколко пъти и накрая ми натика хапчета в устата. Сложиха ми якето, което висеше през скъсания гюрук и ми помогнаха да се кача в линейката. Все така не чувах сирените, виждах само сивите мутри на санитарите и лекаря, които вече се бяха напили и се стараеха да не си мислят как може баш такова хубаво момиче да се убие. Мартина лежеше в безсъзнание и въпреки, че се опитваха да ме успокоят, че е наред не можех да спра да гледам мръсните съсирени кичури по лицето й. Имаше вид на удавник. Не изглеждаше жива. Никак. Ченгетата ме питаха дали съм съпруга. Поклатих глава в “не” и те го приеха за “да”.

Сега, след като ме прегледаха в “Пирогов” и се оказа, че нямам сериозни наразнявания, даже почти никакви, въпреки, че съм бил на мястото на пътника. Лекарите ме оставиха да чакам. Чувствам се сякаш изведнъж съм разбрал, че някое от момичетата ми е бременна. Уж трябваше просто да се забавляваме, а сега трябва да поемам отговорност. Сега трябва да понеса последствията за нещо, което дори не съм направил. На когото и да кажа, че не сме се чукали няма да ми повярва. Особено мъжа й. Все пак, обаче, не мога да я оставя сама. Не и сега. За първи път ще трябва да остана. За първи път трябва да чакам.

Все така чакам и сега – преполвил студената чаша кафе. Изведнъж в коридора се чува раздвижване. Един санитар подтичвайки бута количка, на която лежи костюмар с разцепена глава. Цялата му бяла раирана риза е в кръв, а вратовръзката му виси отстрани безжизнено. Оставят го пред мен и сме почти очи в очи. Моите са подпухнали от реване, неговите са посинени и пълни с кръв като на боксьор и единствения признак за живот от него е звук приличащ на кучешко стенене, който сякаш идва някъде дълбоко от него. Санитаря се връща и бута количката вътре в интензивното, а още един лекар се втурва натам. Едва държайки се на крака очевидно пиян като куче приятел на костюмара облечен с дънки и кърваво горнище адидас се срутва на пейката до мен. Поглежда второто кафе и ухилвайки пълната си с кръв уста казва “Май чакаше гости, а?” За първи път успявам да се усмихна. Казвам му да пие кафе, ако иска и той измърморва нещо за вредата върху кръвното, после ми изпросва една цигара и докато прави самоубийствена глътка дим започва да ми обяснява как охраната по заведенията винаги прави повече боеве отколкото разтървава. Аз само кимам разбиращо, въпреки, че не съм се бил никога в бар. “За жена ли беше? “ питам както съм чувал, че се прави. “Да”, озъбва се той и чак сега виждам, че под дългата коса веждата му е разцепена в аркада и цялата поливна от лицето му е в кръв. “Моята”, казва той, главата му леко клюмва, но въпреки това се изсмива тъжно. Вдига напред някога белите си маратонки и ми показва знака на найк отпред на подметката пълен с кръв. “Отпечатах му го на челото на тъпия шопар”. Почва да ми става симпатичен. Има нещо първично в него, нещо борбено и нещо разлчино от търкалящия се в мислите ми мустанг, затова решавам да го разприказвам. Все пак историята си я бива – костюмар и футболяр по анцунг целите в кръв в 4 и нещо в “Пирогов”. Да не говорим, че знака на найк в главата направо мога да го гепя за някоя реклама. Оказва се, че костюмара му е приятел от квартала. Добро момче, работяга. За всичко обаче била виновна оная “курва”. Усещал напоследък, че нещо не е наред, усещал, че го ебава. Затова и отишъл при костюмара, който работел в “Мтел” и го помолил да й засекат телефона по клетките. И всичко си излезнало – лъжела кучката. После костюмарът се видял принуден да се напият по мъжки и двамата се наковали като “добитъци недни”. Попивам всяка дума – няма такъв говор. “Преди да усетя, батенце, вече беше том и джери. Вземи този десен, а сега цункай найкеца.” Разказва го с гордост – героична история за момчетата от квартала. Веднага, обаче, се натъжава. Завърта се, поглежда ме със смачканата си физиономия и идва ли не изревава: “И и звъня на курвата, а телефона й казва “Нямате връзка с този номер”. Е, па каква връзка да имам вече с този номер – гепи ми мустанга, нареди ме, че е във Враца пък си вее гъза по Варна – прав си батко – немам връзка вече с този номер!”.

Усещам, че стомахът ми се свива на топка. Той ме поглежда безумно, после главата му се клюмва отново надолу и увисва борейки се с гравитацията. Изправям се и преди да разбера какво става бавно закуцуквам по коридора. Чувам зад себе си гласа му, но не разбирам думите, защото ушите ми свистят отново. След като се скривам зад ъгъла започва да тичам лекичко въпреки болката в коляното. Сълзите напират в очите ми, но стискам зъби и минавам покрай дремещия портиер на регистрацията. Дъждът е спрял и свежия летен повей ме зарежда с достатъчно сили да си спра такси. Докато светлините се сменят зад стъклото се чудя какво ли ще стане сега. Дали Мартина ще отвори очи с амнезия и ще види принца си с бял анцунг. Или пък ще види приятеля му. Или пък ще види лекаря. Или пък ще умре. Никога няма да разбера. Не че ми пука. Аз бях дотук. Нямам сили дори да звънна на дилъра. Дано не е свършило порното по кабелната. Имам нужда от нещо за разсейване.

Нагоре

Тагове: връзка, номер,

Гласувай:

Подобни постинги

В момента няма връзка с този номер
2. Заговаряйте много момичета, не приема...
3. Взех й номера. Сега какво? Таймингът ...

Прочелите постинга прочетоха и:

Спечели пари от блога си с Google AdSens...
обичам те...
Истории за разминаване /част от книгата ...

Предишен постинг

СИТУАЦИЯ СЛЕД СИТУАЦИЯ

Коментари

1. анонимен - Якоо, Чепилов, дерзай в същият д...
29.04.2008 14:12

Якоо,Чепилов,дерзай в същият дух!Поздрави!Финалът е малко дежавю но иначе готин пост!